За разлика от други групи, сблъскали се с разтърсващата загуба на член на състава, Alice In Chains не си позволиха да изгубят надежда след трагичната раздяла с вокалиста и душа на бандата Layne Staley. Четиринадесет години след едноименния им албум, Alice In Chains издадоха “Black Gives Way To Blue” - тяхното последно сбогом с Layne. Въпреки необратимата загуба, те демонстрираха готовност да дадат нов живот на музиката си. Привличането на William DuVall, считано от мнозина за неуспешен опит за “замяна” на легендарния му предшественик, всъщност бе нужната стъпка напред. С негова помощ те отново се превърнаха в пълноценна група, смело пристъпваща към нова ера от съществуването си.
Противно на своя предшественик, изтъкан от разруха и тъга по миналото, “The Devil Put Dinosaurs Here” е албум, пълен с енергия и идеи, различни от всичко, което Alice In Chains са правили до момента. В него са застъпени теми като политика и религия, загатнати в заглавието и обложката чрез изобразяването на две динозавърски глави (едната от които стенографично прикрита във фона на изображението). Слети в едно, двата образа показват лицето на Сатаната, който според определени вярвания е донесъл костите на праисторическите създания на Земята, за да вмени объркване и несигурност у вярващите. Тази концепция сама по себе си рязко контрастира на характерните за Alice In Chains чувства и мисли, отнесени главно към болката и страданието. Едно от нещата в “The Devil Put Dinosaurs Here”, които създават най-силно впечатление, e това, че този път Jerry Cantrell поема в свои ръце почти всички вокални партии, както и писането на текстовете и музиката. Присъствието на William DuVall като ко-вокалист и втора китара прави съмненията относно ролята му в групата напълно излишни.
В самото начало, отварящата песен “Hollow” внася тежест с плътния си звук, ниски тонове и забавени мелодии, последвана от “Pretty Done” - осезаемо по-жизнена, но също толкова тежка. В “Stone” се забелязва и подсиленото китарно звучене на албума, а полу-акустичната “Voices” разчупва атмосферата със замечтаните акорди на Jerry, които ни карат да мислим, че може би това да чуваш гласове в главата си всъщност не е толкова неприятно. Същото “безтегловно” усещане носи и “Scalpel”. Заглавната песен и “Lab Monkey”, подобно на отварящите парчета, залагат на плътната и масивна музикална обстановка, която присъства и в “Phantom Limb”. В “Low Ceiling” изпъкват подтисканите до момента тягостни настроения, присъщи на Alice In Chains, придружени от силно въздействащо соло. “Breath On A Window” – може би най-разнообразното парче в албума ‒ започва с раздвижени рифове и вписващ се в рамките на хард рока звук и бавно преминава към подобен на този в “Low Ceiling” мелодичен емоционален момент. Меланхоличната “Hung On A Hook” дава поле за изява на William DuVall, който получава главната роля в двугласието. Последната композиция – “Choke”, безспорно най-чувствената от всички, ни препраща към болката на “Black Gives Way To Blue”, от която Alice In Chains никога не биха могли да избягат напълно.
Повече от две десетилетия след връхната точка в кариерата им - издаването на “Dirt” ‒ Alice In Chains все още са тук и не са загубили и частица от класата си. С “The Devil Put Dinosaurs Here” те се завръщат от света на отчаянието и продължават напред - пречистени от болката и тъгата; по-силни и мотивирани от всякога.
