Коледните празници минаха и вече официално сме в разгара на новата година. Но ако случайно все още си на декемврийска вълна, новият албум на Blood Red Throne е тук, за да ти напомни колко суров и неприятен може да бъде януари. Макар и вече да са с 11 албума зад гърба си, норвежките дет метъл ветерани не лежат на стара слава, а продължават редовно да издават нова музика. Този факт по никакъв начин не се отразява върху качеството на творчеството им, нищо че в графата оригиналност и иновативност отбелязванията вече не се правят с удебелен маркер. От друга страна, Blood Red Throne е група, от която винаги знаеш какво да очакваш.

“Nonagon” е поредният силен албум в дискографията на норвежците. Това е и първото издание на бандата със Sindre Wathne Johnsen (познат и от работата си в Deception) зад микрофона. Новият вокалист вдъхва свежест, ако изобщо това определение може да се ползва в дет метъла. С него Blood Red Throne успяват да зазвучат по-модерно от когато и да било – интересна стратегия предвид факта, че в момента класическият 90-арски дет преживява ренесанс. Някъде може да прочетеш мнения, че “Nonagon” също звучи олдскуул, но, честно казано, в тази продукция няма нищо, което да те връща назад във времето, особено пък ако търсиш нещо от скандинавската сцена, чийто звук бандата така или иначе никога не се е опитвала да възприема. Тук Johnsen показва целия си арсенал от вокални техники, редувайки типичните за стила ниски гърлени ревове с високи писъци, които внасят почти кораджийски окраски (разбира се, без да се прекрачва границата с богохулното).

Обичайно и за останалите албуми на Blood Red Throne, в “Nonagon” също получаваме списък с песни, гравитиращи около умереното темпо. Това ни позволява да чуем и специфичния груув – вдъхновение от американската школа. Именно умелото му съчетаване със суровото скандинавско музициране прави групата толкова интересна. Цяло чудо е, че в продължение на толкова години норвежците остават в периферията на жанра, вместо да са в центъра, редом до най-големите имена.

Със сигурност тук-таме ще чуеш и някое парче, което да не звучи толкова вдъхновяващо. През повечето време ще трябва и да стоиш нащрек, защото еднообразието в албума е съвсем възможно към края му да си каже думата, макар че музикантите са се усетили и са се погрижили цялостната дължина на “Nonagon” да стои в разумните граници. В крайна сметка обаче, пълнежи в най-лошия смисъл на думата няма. Почти всичко, изсвирено в записа, говори за майсторство и дългогодишен опит. Феновете няма да останат разочаровани.