В зората на четвъртото си десетилетие, Paradise Lost са болезнено искрени. Шестнадесетият албум в дискографията им, "Obsidian", предлага ритуално, почти медитативно преживяване, вадещо на показ най-мрачните късчета от душите на създателите си.

В същността си наследникът на заредените с олдскуул агресия "The Plague Within" (2015) и "Medusa" (2017) е непредсказуем. Продукцията напомня за записите от 90-е години, превърнали Paradise Lost в готик законодатели с нездрав интерес към редица други музикални жанрове. От началото до края, "Obsidian" е модерна класика, предлагаща отличен баланс между дуум, дет, готик и дарк метъл.

Като музиканти, които много отдавна нямат какво да доказват, Paradise Lost залагат на най-добрите черти от арсенала си. Това само по себе си ни е достатъчно, но добрите новини далеч не спират дотук. Вакханалията от мракобесни оркестрации, цигулки и рифове в "Darker Thoughts" е перфектна основа за Nick Holmes, смесващ дет с чисти вокали с лекота, на която мнозина ще завидят. Струните на Greg Mackintosh превръщат "Fall from Grace" и "The Devil Embraced" в дуум химни с класически сола, а нотките осемдесетарски готик рок в "Ghosts" и "Forsaken" напомнят за големите Fields of the Nephilim. Във втората половина на записа са атмосферичните бижута "Ending Days", "Ravenghast" и "Defiler", чиито мелодии те карат веднага да си го пуснеш отново.

Добре знаем, че изкуството на британците е напълно безподобно. Затова и не очаквайте втори "Draconian Times" или "Icon". "Obsidian" отстоява позицията си и носи безпогрешния почерк на група, преоткрила корените си без капка носталгия по изминалите дни, а посланието на Paradise Lost звучи дълго в съзнанието:

Всички сме сами (We're all alone).