От повече от десетилетие насам вече е факт, че за Opeth креативните ограничения като стилове метъл и музика като цяло, критични очаквания и изградена жанрова история като група вече не са никакъв фактор. Феновете, които след кулминационната им промяна, наречена “Heritage”, взеха решението, че винаги ще ги подкрепят напълно безрезервно, са все още до тях – и има защо. Това би трябвало да направят и всички, склонни да разширят мирогледа си и да отворят сетивата си към най-важното, а именно изкуството, което извира директно от сърцето на Mikael Åkerfeldt и за което не изглежда, че някога ще има каквито и да е граници – нито музикално определени рамки, нито езикови такива.
“In Cauda Venenum” се появява в два варианта – на шведски и на английски език, и колкото и автентично да звучи версията на родния им шведски, не можем да се съмняваме, че Mikael и компания са способни да пресъздадат записа еднакво въздействащо на всички езици, които владеят. Затова и разликата между двата се гради основно върху лингвистичната мелодия между двата езика и чувствата, които би могла да породи шведската версия у всички скандинавци. Но нека се фокусираме върху английския “In Cauda Venenum”, лирически достъпен за по-голямата част от света.
Всеки техен албум винаги е голямо събитие в света на метъла, дори и да не е буквално слят с него, както се случва и с “In Cauda Venenum”. От първо слушане се усеща все по-осезаемото завръщане към корените с малко по-тежкото звучене от последните им издания и с многото препратки към най-обичаните им класики като “Watershed”, “Damnation” и дори “Blackwater Park”. Но както при всеки от тях, и в “In Cauda Venenum” има нещо свойствено, което го прави различен.
Интрото “Garden of Earthly Delights” е леко призрачно, леко вампирско и все едно извадено от филм на Lars von Trier, като създава напрегната атмосфера на вълнуващо очакване и когато слушаш за първи път албума, вече наистина не знаеш какво ще последва. Е, нормално. “Dignity” започва неочаквано ударно и мощно, без никакви предупреждения. Още оттук започват да се усещат директните намигвания към “Watershed”, но се вмъкват и много от новите им влияния. Ако очакваш тежки дет метъл вокали, то отново ще се разочароваш, но и все пак към този момент господин Åkerfeldt вече е достатъчно категоричен с изказванията си, че няма намерение да ги връща в близкото бъдеще. Наситените с емоция вокали след средата на “Dignity” са най-близкото до тежките стилове, което ще чуем. На свой ред “Heart in Hand” и “Next of Kin” са като енциклопедийни дефиниции на това какво представлява модерният прогресив метъл и колко непредвидим може да е той в есенцията си. Смяната на настроенията и темпото е толкова честа и рязка, че и двете песни звучат сякаш са съставени от по 5-6 по-малки такива.
Средата на записа е поставена с “Lovelorn Crime”, която е от типа песни на Opeth, способни както да ти дадат най-смиреното спокойствие, което нещо може да ти даде, така и да преобърнат целия ти свят наопаки, като стигнат до най-съкровените кътчета на душата ти и отприщят всичко, таено в тях преди. Това е може би едно от най-красивите неща, които Opeth са правили някога, и, придавайки нужната доза меланхолична романтика, вероятно вдъхновена от по-тихите моменти на “Damnation”, дават на “In Cauda Venenum” всичко, което му липсва до момента. “Charlatan” започва много скоростно да ни връща към атмосферата на “Heritage”, но “Universal Truth” все по-настойчиво се прехвърля обратно към по-старите им вдъхновения и за пореден път доказва, че освен един от най-талантливите вокалисти и композитори в света, на Mikael Åkerfeldt безспорно е и един от най-добрите китаристи, които метъл сцената е виждала. “The Garroter” показва и потенциалните му способности да съставя саундтраци за мюзикъли или да композира цели оперети – талантите на Mikael положително застъпват всички видове изкуство. В “Continuum” отново се поставят под внимание китарният гений на бандата и цялостното им умение да разказват истории, които продължават да се разгръщат и в “All Things Will Pass”.
Да, всички неща отминават, но не и непреодолимото желание на Opeth да следват единствено и безусловно личните си убеждения за музиката, която искат да правят, без да робуват на каквато и да е критика и чужди искания. Тринадесетият албум на групата е толкова различен и почти противоположен на повечето от предходниците си, колкото и всяко едно от последните им три издания, но вече престъпили момента, в който нищо не ги спира, Opeth постигат пълната си творческа свобода.
